Блог за несериозни хора :: Една забравена героиня

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

23.11.2013 12:39 - Една забравена героиня

Автор: younger Категория: Забавление

Прочетен: 1066 Коментари: 0 Гласове:

Веска Михайлова

Спомени на нейна приятелка и съкилийничка:

Разпитите започнаха и бяха придружени с нечувани побоища – с гума, с дърво, с юмруци. Бяхме викани по няколко пъти на разпит. Ограничихме се да кажем само това, което по един или друг начин беше вече известно на полицията. Мен ме биха с юмруци по тялото и лицето, от което получих синини. За Веска, която беше арестувана още на 16-ти и през цялото време беше отделена от нас, разбрахме, че е бита с дърво по най-зверски начин. Сестра ми при всеки разпит биеха с гума. Когато се връщаше при нас в кухнята на участъка, тя просто не можеше да седне. А вечер, легнала на пода, както и всички останали, не можеше да заспи от болки. Димитър Йотов пък не можеше да стъпи на краката си, защото беше бит с гуми по ходилата.

Баща ми бяха изкарали на двора за малко и това, което видях, ме порази – лявата му ръка беше счупена, лицето цялото в синини. Така пребит той едвам се движеше, но беше изправен и гледаше към помещението, в което бях аз, може би в очакване да ме види. Полицаят, който беше при мен, ми каза веднага да се махна от прозореца и да седна на пейката, която беше в дъното на кухнята.

На 23 май 1944г., сутринта от сеновала докараха при мен Веска Михайлова, без да й обяснят защо я преместват. Въпреки строгите запрещения на полицаите, ние с Веска тихо разговаряхме. Тя се надяваше, че ще откарат всички ни в Плевен, за да ни съдят.

Същият ден, към 6 часа след обяд, в кухнята доведоха баща ми, Мони Декало и Симеон Ненов. Бяха им казали, че ще ги откарват нанякъде. Казаха и на Веска да се приготви. Тя все още живееше с мисълта, че ще я откарат в Плевен, и затова попита: “Да взема ли багажа си?” Не – гласеше отговорът. Веска имаше туристически обувки, които в моента не бяха на краката й, а бяха оставени близо до нея. Тя се обърна към един от полицаите с въпрос да вземе ли поне обувките си, но той й отговори, че може и без тях. Този разговор изведнъж ме накара да се сепна. Стана ми ясно, че се готви нещо много страшно. Спуснах се разплакана към татко и започнах да го прегръщам. Той ме погали по лицето със здравата си ръка и ми каза: “Кураж, Стоянке!” Тези думи, казани с толкова твърдост и спокойствие, върнаха самообладанието ми. Той знаеше, че отива на разстрел, но и в последните си минути намери сили в себе си да ме успокои... Един полицай с грубост ме отскубна и завлече на мястото ми. Но само миг след това аз се приближих до Веска, за да се простя и с нея. Прегърнахме се, без да разменинм нито дума.

От двора се чуваше зловещото пръщене на моторетка. Палачът полицай Йото Цаков се приготвяше да замине със жертвите. Извикаха ги да тръгват.

“Целуни другите, заради мен” – ми каза татко.

“Стоянке, успокой мама!” – бяха последните думи на Веска.

В книгата прочетох и показания на един полицай, който в деня на разстрела не е бил на работа, но от мелницата, където бил, видял камиона, в който карали групата за разстрел, и казва, че момичето стояло право в камиона. По-късно го извикал началникът на участъка и му казал да повика циганите и да ги заведе в местноста “Хумата”, където има разстреляни. Циганите да вземат дрехите на разстреляните и да погребат труповете. Полицаят изпълнил заповедта, но когато отишли на мястото на разстрела, казал на циганите да не събличат момичето.

Нагоре